slovo.dir.bg

Съдържание:

Цикъл 1 - Дали да бъда

1 Нека

2 Ти

3 Горе новите опасни!

4 1997

5 Мутризация

6 Нова година-нов миг

7 Нов ден

8 СУ

9 За клуба

10 Светец за един ден

11 Да нямаш мечти

12 Идилия накратко

13 Без стил душата нося

14 12-ият играч

15 „Нов” човек

16 Сега ще Ви върна

17 Искаш

18 Самота

19 Аз съм

20 Животът спокоен

21 За теб

Цикъл 2 - За сърцата велик, в очите ви дребен

1 За сърцата велик, в очите ви дребен

2 Малката кокетка

3 Сладоледжийката

4 Добра следа

5 "Работи!"

6 Сам съм

7 23 години измама

8 Звучи ли човек?

9 Приятелю чер

10 Висша лига

11 А. значи те има

12 Моята книга

13 Ти

14 Лиричекси аз

15 "Живея"

16 Призвания

17 Свят

18 Шанс

19 Gsm

20 Аз, ти и любовта

21 Върни си ми сърцето

От 2000-2007, Цикъл 1 - Дали да бъда

Нека

Нека да напиша телефонния ми номер

във тебе, дето слънце не изгрява.

Нека времето да помни този спомен

и в сърцето ти е меродавен.

Нека бъдем все самотни

в гроздобера на сиротни

мисли, чувства и дела –

и сама, макар и викайки „Ела!”

Ти (1997)

Беше ти красива в мойте

мисли, в мойте чувства, в мойте

действия. И търсех те непостоянно

тук и там, но не намерих те,

защото теб те нямаше…

Беше във отсъствие, беше

само блян-

И ето аз те заслужавам /пожелавам/,

ти - мен, май също - да,

и ето аз те подарявам

на неразумната съдба.

Беше ти красива,

мислех си за теб,

„сутрин рано тя заспива -

мисли си за теб”.

То ли беше чудно,

аз ли бях глупак,

та от увлечение мудно

стана задължение чак.

Аз ли бях глупак,

малък, некадърен,

неразвит и няма как,

тя заряза ме с по-„невидим”.

Предпочете тя сама да бъде,

а и аз го позволих,

в нерешението си първо,

аз срама си отприщих!

Е, признавам, беше хубаво

тогава бяхме най-добри

приятел и приятелка, един

от друг по-мил и по-нежен.

Но отрицанията ми всички,

лошият ми заряд зарази,

всички мои съученици/ички

и събудихме стените в час.

Спомени останаха от всичко,

преди това загубих я като идея,

спечелих куп приятели, а бях

номер едно, дори и според нея…,

Но каква файда?

Горе новите опасни!

Така върви денят ни днешен

нито лесен, нито смешен.

Затова сега пък знаеш,

че деновете утрешни

не ще са облачни,

не ще са лоши.

А с надежда обгорени

и със воля подкрепени.

деновете утрешни са ясни,

но тихомълком и прекрасни,

затова долу старите ти басни,

горе новите опасни!

Така върви денят ни днешен,

никой не е тук и никой - вечен,

но всички заедно сме „да”,

на Европа и Света.

Ако някой тук насред площада

излезе с милост и пощада

и ни каже „никаква омраза”.

Той е.

Ако някой нас ни води,

ще се опитва да го прави.

Тук се слушат наща воля и неволя,

тук изпъкват наще обичаи, нрави.

1997

Но амбицията не спира,

продължава и напира

през живата ограда

към жива барикада.

Но защо? Нима един

протест не е достатъчен.

Но да! Може би не е

досущ юначествен.

И тъй барикада 1,2,3

и южната кръв възстава,

но защо за дълго тя сама остава

без подкрепата нормална,

Без подкрепата морална…?

И все пак не дотам е ясно

и от центъра на … ляво

що ще правят, щом ще са натясно.

О, да - ще се правят на къртици…

…и БСП изчезна,

И остави широка бездна,

която с труда си вечен

ще затрупва българинът неотречен.

България се освободи,

готова да се възроди,

но дори и срамът си да измие,

пак трудно цяла ще се скрие.

Мутризация

Животът е труден, виждаш го, нали,

издевателстваш над други и себе си дори,

искаш да израстнеш, но живота е жесток,

нямаш свобода, но имаш този мой урок

Виж ме сега, аз съм независим

не ми дреме за нищо, а ти кой си?

Нямам к’во да губя и да спечеля,

а ти вече имаш – запомни тая повеля.

На обществената свирка – аз безгласен тон,

рицар в опозиция, екстра-анти-хамелеон,

за мазните мутри аз съм никой, даже ветър,

но всеки ден аз раста със по сантиметър

Докато те, мирнали се, кротко свойто пазят,

с лизание на бек-ове и във краката лазят,

мразят – кадрите добри, достойните със висше,

упадък е пазенето, както казал Ницще.

В диалога с тях времето лети -

аз: „Кой е пък тоя, кой си пък и ти?”,

те тихо минават с нови коли -

„Фрази си реди и не му мисли!”

Не случайно във България много се краде,

никой работа не върши, но съвет ще ти даде.

Официално вече смело заявявам –

ако не пробия честно, от другата страна минавам

или заминавам без да се прощавам,

в чужбината ширна ще се подслонявам.

Има там закони, за тях съм непознат

и на ъгъла милиони едва ли чакат моя знак.

Нова година-нов миг (1999)

Нова година, нови цветя,

малки надежди, нова игра.

Идеи, мечти по-нови въртя,

дава звездата нова искра.

Дава наслада що заслужава

момента на всеки весел човек,

година последния час обобщава,

крачка след крачка в новия век.

Някои казват - животът е кратък,

други твърдят – безкраен и скучен;

Плащат на дявола своя десятък,

глухо умират в живота беззвучен.

Но има ли избор в живота съдбовен,

привидно различен, всъщност – един.

Всеки накрая се чувства виновен

и жали, че бил е така предвидим.

Всяка година, всеки нов удар

тленно и детско все пак умират.

Спомени и сълзи – вече е мъдър,

че момента е вечност всички намират.

Затворени във времето, което е в нас

често бягаме далече от момента.

Дори при успехи и в радостен час

пияни се прахосваме в дни под аренда.

В дни под аренда и в души на заем,

жив съм в легенда, смъртта е начало,

заблудите идват във вида им най-краен,

човечето жалко – дошло – заминало.

В дванайстия час всичко блести,

обет да е връх във свойта мечта

дава човекът, шампанско свисти,

а президента ни вече забрави речта.

Толко милее, вибратор го грее,

всеки политик или вип персона.

Дето го няма – веднага пилее –

искреност, чест и живец във фасона.

Нужно е всеки сърце да отвори

за себе си, близки и чужди неволи.

Като човек да гледа, ходи, говори.

ако всеки е силен, закон беси и коли.

Миг и равносметка – тъжно очевидни

завинаги надежди – тъмни, пропилени.

В тая ситуация спомените свидни

шептят че сме велики, предопределени.

Който си търси, той ще намери

държава най-лесна за новa съдба,

не всеки може с любов да измери

мисия „човек” и мисия “борба”.

Нов ден

Патос, бате, вкарай още две

- напаст, била и оригинална,

всички!, де са вашите ръце,

чашки със водка рационална.

Който пие две не вижда,

после и да бие, трета няма,

за кураж гаджето обижда

и мъчи садо-мазо, ала тя задряма.

Кой не пие, сам се вие,

гледа – готини парчета,

оглежда ги дори на вие,

после бега вкъщи, шета.

Пилона плющи и леко набъбва

изпълнен с чувства, даже любов,

от грешния сок всеки си сръбва,

ад и жени пръскат своя зов.

Влага в очите, влага в телата,

в нулите, устата и кеф на душата,

ад на души, рай в сетивата,

всеки нов ден тук на Земята.

Гуляйте за родители, прадядовци и баби,

за всички поколения, дори за вашите деца,

за техния живот, който някой си ограби,

18 години свободни бяха нашите лица.

СУ

Здравей София, Здравей България,

сградата е стара, ала и масивна,

да успяваш тука не е хич лотария

в академичната ни среда дивна.

Престиж, достойнство, авторитет

носи всеки в сърцето си, в живота

сега и след Софийски университет

по пътя към своята Голгота.

Значим духовно, из София разлят -

символ, емблема, дърво на живота,

плодовете му сочни по целия свят

като идеи намират високата кота.

Духовната армия всяка година

тук се приема, после тренира.

Свободно, небрежно времето мина,

спомените скъпи после събира.

Чувствата нови или знанието вечно,

приятели скъпи или духът ми свеж

нося на изхода, а сърцето ми течно

тепърва ще има студентски копнеж.

А след университета започва битието –

гражданство, общество, групи с интереси,

прекрасно било е чувството взето,

вече тъжно-реални са житейските преси.

Колко нещастна природа човешка,

когато е тъжен, малко го трогва.

Щом бил е щастлив - идва тая грешка -

амбиции в спомените да сложи се пробва.

Зная, че пиша неща от класа

за умове стройни, не за “елита”,

давам начало на новата раса -

хора достойни с душа навита.

Българино днешен, от другите сгрешен,

духовно убиван, държавно размиван,

вековно разграждан, трагично-смешен,

с лъжи ограждан, от жалки осмиван -

уважавай себе си, уважавай и другия,

всеки велик е по своя си начин,

смисъл и мисия има и лудия;

без злоба и хули в живота да крачим.

За клуба

Поглед внезапен, сапаре самотно,

в тонове страст виждам девойка,

няма да съм аз пияно животно

ако не сменя гадже за бройка.

Вече отдавна на чувствата свиквам -

наранявам чужди, а моите ги няма;

Не в женски души, а в телата вниквам,

не чувствам скрупули, моралната драма.

Колко ли пъти погубих си душата

в грешни целувки и глухи вопли,

раздадох от мене на ада чудесата -

самотен, без мисли, чувства топли.

Но съден е човека на вечно изпитание

грешно или свято – избира изкушение,

тленно или нетленно – води до страдание,

тялом или духом в свое измерение.

Светец за един ден

1-човек- Утрото поредно идва със надежда природа

вселена за натежалия град от скъпи грехове, град

с доброта или кафе всеки се зарежда- човек

тихи, смлени хора в безбройни светове. Вселена

2-амбиции Къде съм аз, къде си ти в пейзажа, аз

къде е тук отделния човек. човек

Искам да пробия хуманната стража, хора

с пари и слава в медийния влек. Слава

3-жертвам Минута, ден или година време

всеки търси унижение, жертва

после в милата родина родина

свети в чуждо отражение фалш

4-робски Спасение по единично спасение

Лабиринт тук е вярната трактовка, разбирания

вековете общи, всеки лично път към

прави робска подготовка робство

5-трудности и На фона на мъката, заедно с теглото, мъка

Мисия на от времето и себе си силно притиснат, тежестта на

Избрания идва избраният в матрицата на злото избрания

и вечните мостове могат да увиснат мисия

6-суета „Аз избран ли съм или пропуснат?”- аз-избран?

пита се всеки със суета в очите, суета

а не вижда, че светът е все за него пуснат тщестлавие

„А вие Богове, защо ли си мълчите?” безизходица

7-то /тал/1-6/ Но човешките амбиции се жертват за вселенски,

сред трудната мисия в робски лабиринт.

От суетни капацитети стават те махленски,

с времето хора, идеите зарастват родени в бинт.

8-мисия и светец В борбата за мен и вяра в доброто, борба, добро

продължавам да чувствам защо съм роден, чувства, мисия

както други, и аз си търся реброто, жената

за да ставам светец всеки нов ден... светец

Да нямаш мечти

Да нямаш мечти,

да нямаш надежди,

ум и сърце чужди

повели извежда.

Както приятеля нов

пак те подвежда,

така през деня

залязва всяка надежда.

Или приятел стар

и верен се брои на пръст,

както смирен пред олтар

и както нечестен на кръст

Идилия накратко

Стои си момчето само на пътя

пред дядовата къща.

Само е то, а днес е четвъртък,

към градска шир лелей да се връща.

Тук скучно е, но някак сладко

за душата – благороден елексир

и живот – идилия накратко,

де е само безкрайна светла шир.

Без стил душата нося

Преди голямото начало

дали съм бил плануван,

вреди ли на моето тяло,

че без стил душата нося?

Слонът май поклон ми прави,

мравка път ми сторва,

склонът на изкуствените нрави

в адски кът ни води.

12-ият играч

Мечта гореща, буен вик,

момчета млади, знамена.

Огласят и зоват във всеки миг

стадион… и единайсет имена.

След нощи буйни бездиханни

или след чакане с надежда –

отбор и публика по странни

съчетания се подвежда…

Болка и екстаз царуват тук

в зависимост от резултата.

Дали ще бъде плашен с чук

или с пари ще е съдията…

А агитката е силна, а и вярна,

дарява своята подкрепа.

В името на топката коварна

да е във вратата чужда, клета.

Днешните гладиатори играят

по терените, по светски маси,

да бъдат първи те не си мечтаят,

а да притежават кич и „S” класи.

А те притежават и шепа души –

на своя велик 12-ти играч.

Наивни и боси – играчът греши

щом не е на тях подавач.

Кой ще изтрие сълзите в очите

на бедния вярващ 12-и играч?

А кой ще усеща парфюма в косите

на звездата след поредния мач?

Но пак на стадиона те са във кюпа,

а старите фенове само мълчат –

„Баби сте, баби” и семките люпят,

а пиротехническите думи хвърчат!

„Нов” човек

Жена невероятна, ах, забравих я почти,

приказна и златна, тя е в моите мечти.

Искам я отново, както и преди,

чакам я без предишните вреди

и моля се горещо за онзи слънчев ден,

когато животът ще обезличи и мен;

Това ще стане, когато с нея съм спокоен,

тогава съм далеч от имидж див и непристоен.

Всяка вечер да нося й цветя,

после в нощта пак ще полетя

Слънцето тя - идва в мойта орбита,

сияе, изгаря, създава пак света.

Копнежите нетленни, ярко откровени

присъщи на мъжа и мен в рими съкровени

Пея и рапирам в ритъма сърдечен мой,

импровизирам и в тъма и в зной,

но туй сега е лесно, влюбен до уши,

знам ще трае всичко до срещата уви.

Няма справедливост, няма и любов,

бате Славчо както пее - има само ров,

очаква ни всички след сетния ни час,

хората обични остават вътре в нас.

В този смисъл скъпа, ти си твърде мъртва,

дълбоко вътре в мен съдбата спомена изтърква.

Въпреки това аз пак се много моля,

правя и усилия да бъде мойта воля,

така се пак изправям и страстно пак се боря

срещу другите и теб, кажи какво да сторя.

Мислех самоубийство, мислех атентат,

резба да сменям мислех, ама съм инат.

Живот като на кино – съсухрен, изветрял,

готов съм да те чакам аз на пиедестал,

тука или горе, все едно къде.

жената върши глупост – лъже и краде

...а ти открадна всъщност моето сърце,

после излъга, че съм лек като перце.

В твоите очи ти сигурно си права,

но аз попитах Господ, той присъди дава:

Който нарани, затворен в себе си остава,

ако пък краде - присъди дълги излежава.

Отварям себе си сега, край на моето тегло,

с тази песен скъпа, ела във моето легло

щото всеки от нас години има да излежава,

в обща обич знай, бурна страст да получава.

Знаеш ли обаче к’во тревожи ми очите,

знаеш ли защо пак сепвам се в мечтите,

виждам те с друг, може би някой сноб-галош,

баровец, чичко, сдухльо или изрод лош –

ти до него скъпа – красиво цвете, водна лилия,

златна перла, бижу – винаги във модна линия.

„Обичам те, обичам те, обичам те” кажи

на другия сега, но ти го излъжи…

Не знам всъщност дали съм някой за теб,

ако и ти не знаеш – слушай моя съвет.

Забрави лошото скъпа, аз много ти се моля,

спомените топли и сладки – мойта вечна роля.

Минути безкрайни, часове безбройни,

страстни желания, мисли паранойни –

те отделят се от мен всеки Божи ден,

но сърцето ми остава пак на тях във плен.

Представям си как пак стоиш край морето,

дишаш изпарения и си мислиш за момчето-

искаше непохватно света да ти дари,

а първо ти предложи мръсните игри -

там към полунощ ти избяга във нощта,

на грешното такси изпита му мощта.

Тоз нов урок на тази златна фея

преобърна ме и сега във слава грея.

Колко ли пъти съм в онази нощ до теб,

в спомените нови и пея тоз куплет –

„Съжалявам, съжалявам и какво”,

ти ще бягаш, бягаш и защо?

Остани зайче, коте, мишуенце ти със мен,

ще бъдеш все така различна нощ и ден.

До мен ще искаш винаги да си -

твой измислен принц вече не търси.

Ти намери ме, аз намерих те,

колко дълго търсих, колко дълго търсих.

Погледни ме в очите и спри да ни отричаш,

искай си мечтите и на мен се с тях обричаш.

Какво спечелих от това-нямам мисъл и идея,

сърцата изгарях, но не можах и едно да сгрея.

търсейки, опитвайки от многото води,

човек забравя, че жаждата може да се утоли

само от една и нейно име е любов,

еднаква и прекрасна дори във гара Бов.

Аз съм нов човек, с новия си морал,

даже на сън с друга не съм се...мотал

Сега ще ви върна…

Сега ще ви върна в 97-а -

потънало слънце и мъглата темна.

Безпощаден и зъл за себе си бях

мекушав и болен пред другите стоях.

Не изпитвах страх, просто вълнение -

какво ли си мислят, с какво намерение?

Изпитах цяла грамада, потоци

от груби обиди, лъжи и уроци.

Мойта проекция на юноша бледен

реално е жалък, в мечтите – не беден.

Изпитах всичко възможно тогава,

щастие и болка бяха жарава

на мойта настройка и психоатака

към всички и мен тук във батака.

Искаш

Искаш да имаш, може, а и трябва

всичко ли правиш, попитай се сам.

Хайде тръгвай към лошия кът,

за да покажеш верния ни път.

Изгори за да светиш в очите ми,

пречисти душата си и се върни.

По-богат, красив и добър духовно,

ти не живееш вече само условно!

Самота

Какво да правя за Бога

в тази нощ студена,

нещата, които мога -

искам надарена,

с ум и красота,

чар и леснота.

Мисля, че я срещнах

в минали моменти,

усмивката й вечна

потъна в екскременти.

Аз чувствата разлагам

с фриволна лекота,

а мечтая как ги влагам

обгърнат в топлота,

в нейното съзнание, в нейната душа

с моето сърце и с мойта голота.

Късно е, но продължавам всичко да руша.

Нямам аз характер, нямам и приятели,

весели моменти – малко, спорадични,

с разни хора и многото предатели,

използват, не зачитат мойте чувства лични.

Вечер като тази дава свойта спирка

на дните ми обречени на утопия и лъжа,

но скуката и мъката имат ли почивка,

могат ли реално пак да разберат - мене и мъжа?

Намирам се сега във вълчия капан,

другите хищници ми дебнат съдбата.

Урочасана от хули, жлъч, а за параван

жалките подлоги ме усмиват в тъмнината.

Крехките зайчета са моята утеха,

всички ме превръщат бавно на глупак,

забравят красотата, всичко ценно ми отнеха,

геният, доброто, разумът отстъпват пак.

Аз и ценностите не даваме отпор,

времето минава и 600 години

честните хора живеят във позор,

а всичките се кланят на тъпи гадини.

Не може това така да продължава,

аз искам свобода за моята държава.

Питате сега, чешате глава

как това ще стане, точно ли сега?

Войни, робства, величие и мизерия,

гении, лакеи, чудаци и мистерия.

Българинът винаги бил е във подем

културата кога зачита, „Братя, да четем!”

Какво се направи за трите петилетки,

халтурата заля обществените клетки.

Сладникава простащина идва в нова пратка,

преход и година почва с Радка Пиратка.

Комшиите наши, хитрите търгаши

убиват ни духом, няма кой да ги изплаши.

Правят ни послушни, прости, апатични,

Децата ще плащат последствията епични.

Силните страни дават си концепции

и ги използват за мирните корекции -

в нащо общество, вътре в теб и мен,

по-добре бедни, но на никого във плен.

Интелектуалната игра с книга в ръка,

библиотеки и читалища празни са сега.

Интелигентна самота, скромност, веселба,

малките залиняват с дявола в делба.

Всеки сега продава си душата,

не зачита дори майка и бащата.

Трупат се сега територии, капитали,

политици и мафиоти най са се събрали

Аз съм

Аз съм една плюнка от загубени души,

а дали ще срутим крепостта на Боговете.

Луната с нас ще бъде ли, о, бедствие, кажи,

от чужди или свои е ударът ви сетен.

Животът спокоен …

Аз ли съм гаден, светът ли е лош,

в България е зле, а аз съм добър.

Завист от двора на мразещи хора

аз куц индивид - без морална опора.

Вариантите много, изборът мой,

а общото лого „готови за бой”.

Аз се чувствам зле или те ме чувстват зле,

както и да е, писна ми това мелле.

Искам да видя, на запад да ходя,

сам да преценя живот ли да водя.

Тука го нямам, ние сме леки, перце,

там е добре, но имаме ние едно – сърце.

Сърце, темперамент и буйната кръв

важно е тука само кой да е пръв.

Животът спокоен навън си върви,

малка България грандомания мори…

Те ли са прави или не – дали

всеки ден мизерия още боли.

Кой ще забрави студените нощи,

колко невинни положиха мощи?

От нехая загиват млади и стари,

в държавата на политолигари.

Септември изтича и песен захваща,

птица морна и вяла вятъра хваща.

Нежно лети във утрото сиво,

надежда залязва пред апатията живо.

За теб

Ден и нощ плача аз за теб

в порива към теб станах и поет.

И човек е на път да излезе от мен

без да ходя в затвор, а на себе си във плен -

пробих тъмнината и счупих аз стената,

усетих аз живота след като си изкупих вината.

Ината си скърших, волята – калих,

културата ми обща много подобрих.

И сега си мисля дявол знай защо,

че не обичам, а мразя времето без теб като

пясъчен часовник - сухо и мълчащо

изчезна безследно под сърцето ми пламтящо.

От 2000-2007, Цикъл 2 - За сърцата велик, в очите ви дребен

За сърцата велик, в очите ви дребен

Ще умра и аз безчетно изоставен

из тихите слова на мащеха пустиня

и ще пея аз с лика си неподправен

в райските клипове, в бездната синя

Надмогнал суетата, ще стана звезда

и дълго и често ще гледам отвисоко.

Всъщност не гледам, а търся следа

от спомена мой в полето широко.

Полето на мислите, мечтите,

приятели, спомени, нрави.

Ако умът ги открие – за мен честит е,

ако душата ги види – дните са прави.

Има го днес признанието ваше,

има ги днес и случките вечни –

плах и размит в спомена прашен

горко излизам с чувствата течни!

Колко пъти приживе умирах

и живот и смърт се сляха –

с тез другари в дните се намирах,

а годините ми сякаш спряха.

Изтънчен, но гладен – слаб, ала смел

избирам пощада за лика ми земен.

Култура и чест във джоба си взел,

за сърцата велик, в очите ви дребен.

Малката кокетка

Тя е малката кокетка

и днес по булеварда,

свята, чиста и „на сметка”

изглежда от мансарда.

Прибира се от дискотека

стиска погледи безчет,

харесва да я гледат, нека,

всеки поглед – на отчет.

Ней приятно е и мило –

туй забава, туй закачки,

а тленното взаимно жило

търси свойто с важни крачки.

Тя не знае и не чува

що говорят и лелеят,

искат нещо и се струва,

пак се смее – те немеят.

Та нали е с дружки верни –

преход тих към мъжки ласки

и молби и действия скверни,

но с булото на детски краски!

Сладоледжийката

Тя идеал е непреходен –

лека, фина и ефирна,

очи събрали цвета воден –

тлее там страстта безспирна.

Всяко лято аз излизам

на терасата на блока

и, като я видя, слизам

в мечтата си жестока!

Вирее като цвете диво

любовта и тя самата.

Аз сам държа в мен живо

чувството на самотата.

Тя живее в махалата

на желаните пороци,

но люлее я вълната

на житейските уроци.

В неравната си битка

аз оставам победен

и неподнесената китка

носи лъх несподелен.

И днес излизам на балкона

за нов Божествен изгрев,

дълго гледам павилиона,

но моята сладоледжийка…

гледа към продавача на понички

Добра следа

Ако можех времето да променя

ако можеха очите да говорят,

и да искам по-добър и мил да бях

може пак във мен да се поворят:

чувствата нежни, годините и дните,

греещи в самотното сега

и както Господ вика си добрите,

да оставя в теб добра следа.

"Работи!"

Бързо или бавно края приближава,

всеки иска жадно да се прояви.

Вика, плаче, стене в жалката си врява,

„работи” ще му казват - живота ти върви!

Затуй предлагам нова единица

за стойността на всеки нов живот -

да бъде горд и волен като птица,

да бъде прав, достоен чак до гроб.

И нека бъдещето да покаже

ще можем ли да понесем

всички мъчнотии и успехи даже

без душата си да изтървем.

Съм сам

В студените нощи с години съм сам

и чакам те още със страх и със плам.

Изгубих модела на мойта душа,

ти си предела, с друга как да греша?

Ти си предела на моите чувства,

ти си подела всички изкуства.

Тебе познавам във всичко гениално

тъжен оставам, не мисля реално…

23 години измама

по случай моята пенсия.

Приемам Бог, но не и храма;

на дявола последна аудиенция

Ни съм първи, ни последен

от лъжицата с катрана вкусил,

а съм болен непотребен,

с маска без чувства съм се намусил.

Две години първи бях

сред приятели и слава,

после четири „излежах”,

за да имам вяра права –

че Светът е над един

в своебразен идеализъм

и заплащаме с мечти

всяка нотка егоизъм.

Заплащаме с пари, живот

за много чувства по-различни

От битието ни – робот -

лично-безлично утопични.

Също имах си мечта красива

и с вяра трудех се над нея.

С дни и хора ставаше по-сива,

те надмогват, аз линея.

Какво му трябва на човека

на общото и свое време,

да счупи оковите и нека

не сме вовеки скотско племе.

Звучи ли човек?

Кой от вас бил е в затвора

на мъка, болка, самота и страх?

Може би той е Човека сред хора,

но само отломка от робския прах.

Къде е на сърцето ми острото ножа,

къде на перото ми светско морал?

Чрез кой осъзнат доброто да вложа,

чрез какъв нетленен материал.

Знам, душата нали си е вечна –

вечно се учи, вечно и страда.

По своему не е робско-човешка,

а Земята е просто предверие на ада.

Приятелю чер

„Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота…Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се весели!”

Пипнаха хора доста и днес,

рапорти има за всеки един,

бяха събрани в градския арест,

там бе и Марин господин.

Опрян до стената в обща килия

мечтаеше пак за снощна трапеза

и спомена лют от блага ракия…

Той чакаше нервно пак да излезе!

Работил бе вчера в дългия влак,

тази реалност не е призвание –

така от следобед до късния мрак

с чашите гони свято съзнание.

А вчера отново бе голям

в кафето нямо и душата си чиста,

черпеше всички, а себе си – сам;

искаше да бяга, но нямаше писта…

Всъщност той бягаше често –

родители стари, работа, шефа,

вършеше всичко и оставяше ресто –

толкова хора, но пази им кефа.

Всичко върви си по начина стар

за този Марин господин,

а животът го гази със страшен товар

и умира си той по начина фин.

Всичко беше му вече

черно - бяло отдалече,

но вчера усмихна му се тя,

а душата му нежна полетя…

Беше от добро семейство май,

свети тя от здраве и приличност,

а Марин ми рече гордо: „Знай –

всичко там си е в наличност.”

Ето, пускат вече трима –

Митко, Светльо и Илия,

намаля сговорната дружина

в отеснялата килия.

Той за вчера пак си знае,

че невинен е изцяло,

сега за кражбата нехае,

пред очите му е бяло.

Пак в мечта се сепна той

за приказната си изгора,

влезе пак мрачния копой

и изведе друга група хора.

Останаха вътре двамина

без шум и намерения,

а оказа се, че са комбина

и главатари без съмнения.

Паднаха те предадени от свои –

жертва на пари, игри и връзки

и поеха по занданските завои

с погледи пиянски още дръзки.

Паднаха дружно без бой победени

в жадните лапи на туй общество,

но чувстваха как години пропилени

имало е и ще има за всяко същество.

Висша лига

Трябва ли някой да знае,

че съм най-великия аз,

съвършен и талантлив?

Съдбата как ли се гадае

питам само част от вас –

кой е пророкът уродлив?

Свършен или съвършен

в характера и нрава

и защо още се натискам

за живота в моя ден –

за пари, пороци, слава -

пак ли палците да стискам?

Дали сега или на небето

ще и съм голямата звезда

в реално Висшата лига!

Кралят висш не е прието

да оставя тук бразда,

чрез свойта образна талига!

А, значи те има

със сини очи,

моя любима -

за мене си ти!

Ходех си тъжно

в поредния град,

гледах окръжно -

но теб не видях.

Исках аз страсти,

минути вековни,

сметанови пасти -

телата греховни.

Мислех причини

тук да се върна,

в духовните зими -

слънце да зърна.

Показваш ми се ти,

а си с много лица.

Земята се върти -

аз кое да избера?

Съмнявам се във теб

както в утрешния ден,

плахо нося ти букет -

в мавзолей непостроен.

Съмнявам се любима,

съчинявам те навред

и виждам че те има -

само в чашата със лед…

Не ме мрази съдба,

че приех те или не,

със себе си в борба -

избрах да съм поне.

Горях в поривите дълги

и младите години,

горчиви като скрити сълзи –

бързи и несподелими.

Каква прокоба имам,

че да не успявам

хорските сърца да взимам -

а женските да покорявам…

И когато вече те видях

така изящна и перфектна.

Ум за тебе пропилях -

за душата ми несретна…

А, значи те има

със сини очи,

моя любима -

за мене си ти!

Моята книга

Един живот на книга,

един живот не стига

себе си да прочетеш

и жанр да избереш!

Съм в житейска библиотека

и съм по стръмната пътека,

чета и пиша си със грация,

но все под чуждата редакция…

Ти

Ти си ревнива, но не защото ме обичаш,

а защото не може да има по-добра.

Наща закачка любов ли наричаш

или е само повод да изкараш пара.

Има ли смисъл твойта любов да е наша?

Трябва ли все аз да съм крив и виновен?

Може ли олово да има в медната чаша?

Може душата – и пази спомен отровен!

Лирически аз

Не върви ми с жените,

аз ги искам безумно;

Шумът на полите –

и тихо, не безшумно.

Почивка от тях има

само ако си глупав;

Сърцето да е зима,

сняг да го затрупа.

Любов ли търся сега

или самоуважение;

Тичам сам в снега,

гордост, мое мнение.

Пак е самотата

моя спътница добра;

Търся тишината,

тя е вечната зора.

От какво ли сега

толко се страхувам

щом дори и да умра,

живеейки рискувам.

„Живея”

„Живея” в държава измислена

и хората в нея – облъчени,

облъчени, та чак побъркани –

да правят място на улични кучета!

Годината е 2 и 6-та,

времето не беше наше.

Държавата – България

с ник нейм чалгария.

Държава на елити в сянка

и на престъпност и разстрели,

държава на всеобщата ни дрямка

и мечтите ни умрели.

Градове, села, паланки –

всеки хванал свойта злоба,

а по кръчмите Иванки –

светъл лъч са те за роба!!!

Тука всичко е фалшиво –

политици, мафия, преса –

кукли на конци на живо

да оправят на народа стреса.

А питате ли, аджаба, мене

що чиниш още тука аферим.

Живот нямам вече денем,

а сънят ми е неутешим.

За простотията голяма

ние сме на ред,

а конкуренцията в замяна

бута ни напред.

И така – „живея” в държава измислена

и хората в нея – облъчени,

облъчени, та чак побъркани,

да правят място на улични кучета!

Призвание

Какво ли аз съм бил призван

да оставя тука на Земята?

Какво ли значи живот да е презрян,

„Ела във мен” й казах на съдбата.

Много хора има живи,

много хора са свободни.

Кой ли е пътя в лабиринтите криви,

хората знаем само точките входни.

Кога аз ще видя човек,

който да звучи гордо?

А стои ли той сам нащрек

да не бъде изхвърлен зад борда?

Много пророци идват до нас,

много от братята стари;

Но стои между нас вековна стена –

тайната на скрити господари.

...И КОГАТО ЧОВЕКЪТ ВЕЧЕ Е НОВ

НА ЗЕМЯТА НА СВОИТЕ ДЕДИ,

ЩЕ ЗАБРАВИ ДУМИТЕ ДЖУНГЛА И ЛОВ,

ЛЪЖА, НАСИЛИЕ, БОЛЕСТ, БЕДИ.

Свят

Свят на нощите безсънни

и грехове бездънни;

Аз живея като просяк

и нещастие си нося.

Свят на дрехи и коли,

кратки връзки и поли;

Аз живея във трамвая

и на себе си пикая.

Свят на кафета и витрини,

сбор на прашки и коприни;

Аз живея като странник

и слуга на пръв измамник.

Свят на бедствия, урагани

и на мними великани;

Аз раста като кокиче

и пролетта си най-обичам.

Свят на невидими окови

и изкуствени отрови;

Аз живея по наследство

с болестти от ранно детство.

Шанс

Ти идваш като цвете

за подъл тъмничар,

даваш тон и цветовете

на измамно нов пожар.

Твоите лъжи са вечни,

а изкушението е брат;

Фалш от истини извечни

за греха е непознат!

Твоите очи са ярки –

като божество лъчисто,

моите сълзи са жарки,

а сърцето напористо.

Моят шанс за теб е прах

под колелото на съдбата,

така и не усещам страх

от слънцето и от луната.

Ти даряваш своя благослов

все на смели и богати,

пиша скоро в послеслов:

Аз и ти сме непознати...

Gsm

Мисля да напиша статия

за изгубената телепатия

и за новия технически проблем,

наречен кратко gsm!

Аз за хора съм мобилен

и духовно по-стерилен.

Но тъй е модно и прилично,

едва ли пробно и трагично.

Ваучер крие мойта мяра,

а душата търси вяра

и руши се всяка минута

чрез снобската валута.

А има много марки

като отровните угарки,

но народът си купува

и на зомбита слугува.

Набра ме номер непознат,

елитът бил му абонат

и опита с тъмна прежда

да убие в мен Надежда.

Аз, ти и любовта

Аз, ти и любовта,

че сме заедно е вече ясно;

Аз, ти и любовта –

няма нищо по-прекрасно!

Върни си ми сърцето

Не искам ти парите, нито пък игрите,

дай ми ти лицето, върни си ми сърцето.

Нужни са ми те пак да живея,

да бъда човек след теб да успея.

Мощна вълна нахлу ми в главата,

нощна луна свети в морето,

кораб-сърце и облак-жената

воюват за мен общо взето.

Ти беше идеал, ти беше кралица,

чувствата бяха огнено-вечни,

аз – генерал на дива тигрица,

мислех за днес, не за дните далечни.

Влажото слънце в моите очи,

важното зрънце твърда реалност,

че любовния атом си умира, личи

без помощ и нужда от нова сакралност.