Книга 2 „Аспекти на живота” – 2009-2010:
Съдържание:
1 Остава ни…
2 Код
3 Спартак
4 О, Природо…
5 История на човечеството
6 Които не виждат, че са слепи
7 Прозрение
8 Поетосвещение
9 Виновни ли сме ние?
10 Любовта у мен
11 Моята любов
12 Аз съм българче
13 На новия ми ред
14 На Танчето
15 Не продавай своето сърце
16 Мяра според мяра
17 Квартала на самотата
18 Раздвоение
19 Аспекти на живота
20 На децата
21 В града, над който…
22 Ти си моето любимо нещо днес
23 Аз и ти…, но от преди
24 Малък ли стана живота ми като пораснах
25 Игран парад
26 Що е то?
27 Бодро и модро
28 Малко
29 На болката ми скришна
30 Душата ми…
Остава ни ...
Във времето когато и времето абдикира от себе си ненавреме,
когато юг и север се сближават от суетна топлина,
тогава за обща сметка историята поука ще си вземе
и ще пребъде като в нощен полет светлина.
Във време, във което верен е временно явление
и когато чест и доблест са прелестно излишни.
Когато за едно заглавие изпитва всеки щение
и то е, че греховете ни остават скришни!
Във времето на временни успехи и мнозина,
които изгарят, за да светят на дяволската клада,
малцина ще натрупат не от златото купчина
и горест не от разлъката - наслада.
Когато във такова време решиш да се правиш на съвременен,
тогава се разбира колко далече са понятията от реалността.
А на колко хиляди, милиони човека не е временен,
това е просто алхимия, алфизика от гена на вечността.
И колко е щастлива сега земята наша чиста -
пълна е с несъвършенства, хаос и простота.
И колко са доволни дните ни в минута триста,
че отново тук царува вълшебна самота.
Код
Какъв е кода на живота, попита ме едно устройство,
с други думи кой си ти - ангел или същество човешко?
Не намерих и извърших в себе си такова свойство,
с което да измоля спасението мъртвешко.
Но кой е този дето очертава пътя на машинното „живей”
и дали далече той минава от слънчевата скала.
Сблъскват ли се двата царя? Ангел бели със Орфей?
На битка дълга за ново измерение ще да е това финала.
СПАРТАК
Аз съм Спартак и мразя пазителите
на злото, неправдата и суетата.
Мразя опиянението на зрителите,
мразя и в сърцето пустотата.
Съдбата ме избра за борба неравна
с поробител тежък, непобедим,
но мойта диря кървава и славна
като вулкан ще диша в прах и дим.
Аз ще бъда първи в боя и войната,
знамена ще веят наща саможертва.
Хиляди ще търсят у врага вината
за появата на нова свидна жертва.
Ако някой тук ми каже – ние
не щем война, а роби да сме вечно,
мойто копие първо него ще пробие
и не ще хленчи туй добиче течно.
Който е със мен завинаги,
духът му вечен е, незаменим.
Някой не обича хора, убива ги,
но примира от звука непоколебим.
Аз съм Спартак и мразя плебей
който се нарича сам,
мразя и елита дето плевела сей
и дето не изпитва срам.
Но иде час, за война е отреден,
нека сме заедно непоколебими.
Който не вярва ще бъде победен,
а свободните са често на Бога любими…
О. Природо…
Ако имаш смелост – мълчи,
ако нещо те мъчи – прости.
Като си сам ще личи,
като сме заедно – ще мъстим.
Ако говориш докато спиш,
ако смяташ и после мечтаеш.
Като пораснеш ще споделиш,
като ум и душа съчетаеш.
О, Природо, ти неземно съвършена!
О, неземни слънчеви тела!
Коя душа била е извисена –
коя била е на лъка стрела?
Кой очаква хората на паша
и издирва заблудената овца?
Всяка твар си духа свойта каша,
но ний сме просто Вселенските деца…
ИСТОРИЯ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
Беше историята права
да твори редче подир ред
и себе си да не нарушава,
и Всевишния късмет.
Историята избра да чака
ход, развитие, прогрес,
а колелото й по-бързо трака
и прескача месеците днес.
Но в началото бе словото
казало: „Да бъде светлина”,
с историята роди се новото,
с аромат на идваща злина.
И човекът бе създаден
умен, съвършен и горделив.
Той от Бога бе направен,
но не искаше земята да дели!
В миг един Слънцето залезе
и замръзна цялото творение,
а сам Господ – Бог ни излезе
и изрече святото решение…
Които не виждат, че са слепи
Които не виждат, че са слепи,
те живеят на мига в подземието.
те са на страха човеци
и на времето – безвремието.
Всеки тегли своята талига
в катуна на бездушните.
Богати, бедни – все не стига
бремето на непослушните.
А слънцето изгрява бавно
изпод небе и облаците скверни.
А на хората изглежда равно
да грешат и да са верни.
Прозрение
Един самотник в планината крачи,
отиващ да се поклони на минал аз.
В земята дето гарван гарвану не грачи
и споделя мъка всеки час.
Поетосвещение
Да бъда поет неразбран съм роден
от всички, най - вече от себе си даже,
духът на живота във мен въплътен
и смърт не може него да смаже.
Трънлив венец на победата нося
от деня на мойто посвещение,
любов и злато да не искам, прося,
лесният път не влиза в моето зрение.
Виновни ли сме ние
Виновни ли сме ние
за хаоса повсеместен,
че човека, а и Бога крие
лика си чист и честен?
Не, не казвам, че живея
в антиморална среда,
а, че опитвайки да пея
с паяците си преда.
Трудно е да бъдеш сам
сред хиляди милиони
и да бъдеш свеж балсам
в калните легиони.
С тях безмълвни си играят –
те летят навред без страх,
малцина като мене лаят,
но и днес потъват в крах.
Легионите така човешки
са строени в кръгозора,
право нямат те на грешки-
на надежди, на позора…
Те са висш апотеоз и чар
на железната епоха,
в скъпа броня прост овчар –
кръстоносец и пройдоха.
А дали душата още носи,
пази своя скъп и вечен дар,
дали сме ние албиноси
или мъдреци и собствен Господар?
03.02.2007
Любовта у мен
Знаеш ли какво е да си влюбен,
да не можеш да погледнеш друга във очите?
Да жадуваш всеки миг признание
и себе си да не почиташ
Ревнувам този топъл въздух
дето кожата ти гали
и издишам нежния ти полъх,
а той пожари в мене пали.
12.04.2007
Моята любов
Кой ли ни направи грешни,
с наще опции многобройни,
не допускаме ли смешни
грешки в ходовете знойни?
Жената ли е наши грях
или желанието по нея,
тя ли е човешки крах
и за него ли живея?
Напомням аз на всеки срещнат,
че обичта не е поръчка,
а той поглежда ме с насмешка -
и на мойта самоотлъчка.
Вярно, годините минават,
аз живея сам и волен,
а момиченца ме прават
от любов да бъда болен.
А моята любов е тъжна и горчива,
също като мен и дните -
невъзможна докато е жива
тръпката в очите.
10.06.2007
Аз съм българче
Отече, отече отечество любимо
по своя път определен,
като река в корито нетърпимо
и като момент от мен.
Отече светлината на живота
в теб, мен и в бъдещето родно,
отече към своята Голгота
и потече делничното гробно.
Аз живея във водния водовъртеж,
няма тук висяща клонка,
но мечтая със копнеж
аз да стана капката безводна…
10.06.2007
На новия ми ред
Аз съм бил романтичен –
беше ли отдавна скоро
и нуждаех се от теб.
Във времето цинично
няма то умора -
от мислите безчет,
И хляба е пшеничен
колко обичам зора
да съм гладен аз поет.
Да избирам романтичен
израз и да говори взора
на моя милост същ естет.
Но ето миг спорадичен
от шум и на позора
идва тя на новия ми ред…
На Танчето
Ти излизаш от водата като морски блян
и влизаш ми в сърцето и във пот облян
аз стоя на прага на моето решение –
да съгреша или сгреша, пазейки търпение?
Ние във водата бяхме заедно сами,
игра ли беше или с ръцете си питаме
къде е границата в любовта ми,
докъде в твоята игра ще скитаме?
Възраст неприлична, а така ти е прилична,
честно, не бих си те представил на 32,
а в живота си убийствено практична,
защо ли времето не ни се предаде?
За час, за два, моментът бе прекрасен,
ние изживяхме спомените сладки,
а изгледът ти сочен, първокласен
нашепваше за сънищата кратки.
Моментът бе прекрасен и оправдание
да изгеждам тъжно несериозен,
ти за мене беше цялото желание,
аз за теб - капка от пореден спомен.
Не продавай своето сърце
Ще дойде ден – ще кажат:
„Ти искаш да живееш –
дай своето сърце!,
нашите сърца ще важат
и ти завинаги ще пееш
и ще бъдеш лек като перце…”
На таз замяна кратка, ти отговори:
„Недейте, братя, дава тази капка,
отровена с желязо поне на мен –
аз искам в мене да говори
човешката реч родна, а и сладка,
не давам аз безценния си ген.”
Когато почукат те на твоята врата,
и всичко на света ти запредлагат,
кои – прекупвачи на сърца,
защо – животите ни да решават.
Ти отвори им леко и с насмешка лека,
пиши им същото с лицемерното перце,
нека всеки ползва своята пътека –
Не продавай нивга своето сърце!
14.07.2007
Мяра според мяра
Разхождам се в спокойно-мрачен тон,
коя ли чест ме чака зад завоя?
Дали изкуствена като сърдечен стон
или истинска като на злото пороя?
И вървейки стигам просто там,
където много други все се спират.
И усещам, че ако със себе си съм прям,
безброй души все там ще си умират.
А мотото на моето съзнание – вяра,
а някой все така го трие със усърдие.
И все измерва го мяра според мяра
без грам от мерна единица милосърдие!
Квартала на самотата
Свеждам глава пред твойта красота
и искам сега да получа това, което
много преди мен са имали общо взето
и властвали над теб без сила и без вето.
А твоите очи ще ме питат ли кога
да сметна шансовете ми със теб,
да отивам ли да ровя в кофите с късмет
или да убивам себе си в порок и смет?
Със всеки следващ ден таланта ми отлита,
талант - дори за селска слава отреден,
всеки следващ ден е с мъка споделен
и с неизгряло слънце озарен…
Къде да търся себе си, горкия?
Навсякъде има мегдан за избрания,
а моите горки, трепни словоизлияния
намират само нетрезвите признания.
И в сложни състояние аз съм велик
като всеки лекомислещ пътник на съдбата.
Дори в града е на тъмно свободата,
какво остава за квартала на самотата?
05.09.07
Раздвоение
Всеки път когато реша да творя
загадки ми диктуват орбити сияйни,
с незнайни духове навред вървя
и със фрази странни и омайни.
Кое от себе си съм дал,
кое ли идва от страната свише –
да разбирам - аз не съм на тоя хал,
да откажа, някой друг ще го напише.
И изпитващ силно възхищение
пред безкрайния космичен ген,
аз боя се от липса или разхищение
когато пиша – на римите във плен.
Аз обичам във живота да кървя,
да създавам мигове нетрайни -
с незнайни духове навред вървя
и със фрази странни и омайни.
Аспекти на живота
Като аспекти на живота разглеждам
дните, в които тъжно аз изглеждам.
И не спирам да се питам те ли са аскети
или просто има свестни на всеки пети.
На всеки пети, петък или пети километър
хората вървят със адски хронометър.
В джоб на сакото или детско подсъзнание-
да бъдеш ли човек или фалш и обаяние?
Оставен съм на мира от съдбата,
на произвола секирата позната,
дали да търся под вола телета
или да чакам на агне късмета?
Кой сега ще ме отведе за първи път-
разплакан, тежък и без роден кът
в планината на истини безчет,
на вечността в желания отчет.
Аспекти много по света широк
всеки избира и учи своя урок,
а за мен аспектите са много свети,
много или малко – от душа излети:
Аспект първи е да бъда честен –
със себе си, пред други. Дори известен
аз да стана със лъжи, звучи чудесно,
но най-важното е пак да бъда честен.
Аспект втори е да тача свободата –
личностна, обща - изконна и свята.
Изкуства много - да вземаш, но едно е да даваш –
да вземаш е лесно, даваш ли – вечен оставаш.
Аспект трети е /т.нар/ човещината,
каква е тая дума, пита гад непозната.
Към хора, животни, космос, природа -
човещината захранва на мъдрите рода.
Аспекти на живота излитат на рояци,
от своите дупки – орели, щуки, раци.
Остава за мен да омеся тестото -
не калта на моето утре, защото
оставен съм на мира от съдбата,
на произвола секирата позната,
дали да търся под вола телета
или да чакам на агне късмета?
На децата
Лесно е да плуваш по речното течение,
губиш време, чувства в лятно настроение,
лесно е да казваш, вършиш без да знаеш
какво да постигнеш и колко ще траеш.
Лесно е да живееш с чувства познати,
с лесните фрази, на суета абонати,
лесно е вече да си скроен нашироко -
да гребеш и да чувстваш дъно дълбоко.
Лесно е – да, но кое е трудно,
запита веднъж детето ми мудно,
а аз се замислих над отговор сложен –
за сам е възможен, споделен – невъзможен.
Кое, кажете вие, е трудно на големите –
да мислят, избягват, решават проблемите?
Или първо да създават проблемче известно,
то пораства – те го прескачат – така е по-лесно.
22.09.2007
В града, над който…
В града, над който Витоша се надига
а лесните кучки нощта ги повдига.
Останалите десет стоят си вкъщи
и мислят, че на тях живота се мръщи!
Всяка вечер слагаш ли си грима
и готова ли си пак за лека пантомима?
Със свои, чужди - все познати
кой ще плаща, кой ще пати?
Що ли все с добрите става?
живота злото все им го раздава,
тя беше мила, сладка и добра,
но направи я жена проклетата съдба.
Има истина, има светлина
всичко се свежда до рутина.
Рутината да виждаш и чувстваш
и словото живо да вкусваш.
Картината не е нито черна, нито бяла,
а само - черно-бяла.
Две думи от тях важни са там,
а пък лъжите са на килограм.
И всеки опитва тях да узнае
и трябва му само на зло да ухае
и щом си стане на него привичен,
има за него от живота първичен.
Ти си моето любимо нещо днес
Ти си моето любимо нещо днес
и искам да ти го покажа,
затова отдели минута само през
останалото време - аз да ти разкажа.
Но има ли на този свят красив
по-чисто и вълшебно от любов?
А има ли порив по-зъл и див
от нуждата да си под грижа и пантоф?
Накъде сме тръгнали двамина
сами под нечие небе,
насред утъпкана пъртина
на черни помисли и грехове?
Колко да ни дават шансове -
десет на деветдесет?
И с колко ли луксозни гланцове
на лъжите ще ги нанесе?
Аз и ти…, но от преди
Животът ми пропилян е без тебе,
направих го аз така,
ти беше всичко за мене,
оставих да властва тъга.
Бях нечестен и често лош дори -
неискрен, разпилян, мълчалив.
Убивах лъчите с които ме дари
и на светлината – все неподатлив.
Наречи ме неопитен, непредвидим,
кажи ми, че времето ти губя.
Кажи, че няма ни ред да подредим,
колкото и листове да скубя…
Ти беше моята любов споделена
и така е тежко да знам, че веч те няма
и сякаш цялата вселена
кърви за моята нелепа рана.
А колко прост и лесен
би могъл да бъде живота,
да живееш като бисер или плесен
да изкачваш олтар или Голгота.
Толкова нелепо чувство имам -
раних се сам и себе си признах.
Отрова все от вътре аз си взимам
и пак във себе си я прокълнах.
А ти бе до мен и усети ме ранен,
опита с твоите жертви неразбрани
да измъкнеш духа ми запленен,
да отмиеш солта от лютите ми рани…
Спорадични бяха нашите чувства,
спорадична бе и нашата любов.
Аз идвах и тръгвах от пустиня пуста
и копаех оазис от чувствата в ров.
Безнадежден живот с безнадеждна любов
очакват ме есен след есен в тъжния град.
Трудна е рима на дума „Любов”
и трудно понасям самотната смрад
Както преди, ах, както преди
искам да чакам и имам надежда,
че мога и аз, че можеш и ти
и даже съдбата в едно да ни врежда.
Всеки път, когато заедно бяхме -
безброй моменти на трептящ каданс.
Еднакво весели и тъжни си стояхме
в ролите ни на отиващ си романс.
В днешно време трудно е да си светец,
а аз обречен съм да бъда подобен.
И трудно е да си на волята летец,
и на неволята прислуга годен.
Малък ли стана живота ми като пораснах
Малък ли стана живота ми като пораснах
или почнах да искам на кредит само?
Със вземане бързо и бавно угаснах,
свикнах да бъда на нечие рамо.
Както шведите не знаят що е шведска тройка,
така и аз не знам щастието пълно от живота,
така и българите - корупция, позор и стойка,
така и стадото - значението на мозък и кивота.
Игран парад
Моята рима, макар и бедна
на реклама и авторитет –
ще живее до минутата последна
в своя свят, в свой неутралитет.
Беден, нечаровен, неизвестен
с човешките проценти щастие,
да бъда със себе си ли честен,
или да мисля, че всичко е безвластие?
Но дори хазарта има си закони
и знаеш, че често ти ще губиш,
а в живота кървави ги рониш…
и продължаваш да се трудиш.
Говорейки за страстите човешки,
мисля за техните създатели –
дали на Бога те са пешки,
или на Ада първи обаятели?
Отговорът смятам не е труден,
но защо ли ни убягва често?
А утре пак в живота чуден
ще искаме от алчност ресто.
Да се продадеш на Дявола не е трудно,
а онези преди мен стоят си неми!
Наричат го по стълбата усилие чудно,
По навик нищейки моралните дилеми.
Животът пет ти дава - десет взима,
вървиш напред и все назад,
в мислите си ти - главна прима,
в действителност – игран парад.
Що е то?
Що е поезия без рима,
и що е жената без грима?
И няма ли нови покани
от ней да имаш рани...
Ползвах вчера, ползвах днес
и използвам до потрес,
лягам - ставам все със нета
кеф ти езита, кеф ти турета
Вече имам странно чувство,
че попаднах в странно русло -
тъй общувам и се вайкам
и повръщам с иконката от скайпа
Виртуализирам се полека
и изпращам си колета
все към грешни пощи, гари
и стоя си сам сред твари...
Що е имейл без заглавие
и що е човешко тщестлавие?
И няма ли нови закани,
че ще ближем стари рани...
Бодро и модро
Бодро вървейки, учудено смейки,
събирам си вейки и крача мълвейки
Събирайки думи от долни парфюми
сеейки струни на селските друми
търсейки рими на дума "велик"
и ... неразбран като човечен вик -
подскачвайки бодро, живеейки модро
Малко ...
Как не намерих в този свят
малка детелинка късметлийска,
да се видя аз със занаят
и проява финикийска!
Че жените туй обичат -
да разглеждат президенти,
кой ги има - ще закичат
с плътските си дивиденти
Но жени, пари, разкош
са само едната страна на монетата,
а другата е да си лош
и да ореш на злото в полетата
Единствен шанс за проявление
е да бъдеш собствен господар,
да нямаш робско подчинение,
да си имаш свой олтар!
Олтар на разум, добро и любовта,
олтар по-силен от живота.
Където всеки разбира мъдростта
и няма нито труд и ни сирота!
На болката ми скришна
И не ме боли,
помня думите насън,
когато появи се ти
в моите мечти, в моите сълзи.
Какво направи с мен, ти щастие ми дари
трудно свиква се - човек да бъде сам
и оставя се - самота да го вали,
разбивайки любовния си храм.
Беше сутрин, а аз вървях навън
изоставяйки годините и теб.
Ти проплака от сърце "Върни се",
не гледах назад, а само напред...
Не знаех, не можех да предположа
какво означава да съм без теб,
с дявола щях да се обзаложа,
че мога и по-добре ще да е.
Е, разбира се, не беше по-добре,
в бездната пропадах до припадък.
И в мен остави егото да разбере,
че на друг си ти подарък сладък.
А днес сутринта удари часа,
в който вече ти си ми излишна -
в чувствата, в сърцето и гласа
и във болката ми скришна...
Душата ми…
Само съня ми носи радост,
а денем е тъга -
по мисли, чувства, младост
и бледата дъга.
Дъга, която исках да направя,
но нищо не върви.
Деня, че се повтаря да забравя -
душата ми кърви.
Душата ми е цвете,
изгарящо от страст,
а дявола извиква "Спрете! -
ще поливам само аз!"
|